Когато една жена обича
платонично, по сестрински, повече от един мъж, това често я съсипва. Кара я да
сътворява невъзможен образ на перфектния мъж, съчетаващ всички качества, които
харесва у приятелите си. Унищожава я и защото иска с цялото си същество тези
не-съвсем-нейни мъже да бъдат безкрайно щастливи, да открият щастливият край на
своята история... онази, която тя самата мечтае да изживее. Но този разказ не е
за това. Този разказ е за моментите, когато обичта ни ни подарява спомени.
* * *
Писателската ни дружинка е много
пъстра и странна. Лудориите ни, странните традиции с различните чорапи, които
някой някога бе пренесъл от Англия, но никой вече не помни точно, дори самият
вид на купчинката ни, когато се събираме на по бира. Едва ли на света има
по-прекрасни другарчета от нашите. И въпреки, че са унищожително интелигентни и
талантливи, няма как да не подчертая дебело, че най-любопитното около
писателската ни дружинка бе способността на всеки от нас да се забърква в
най-странните каши. При това съвсем без да искаме, но почти доброволно.
Но тук не му е мястото за тези
мисли. Когато човек живее в света на възрастните, работещи, плащащи данъци
хора, идва времето да обърне внимание и на другите неща в живота. В момента, в
който свободното време сякаш започва да се разсейва във въздуха веднага щом се
докоснеш до него, също като дим от цигара, започваш да се улавяш как все
по-старателно обмисляш организацията на специалните моменти в живота. Защото
истински щастлив е този, който не очаква съдбата да му донесе щастие, а сам той
го създава – за себе си и за любимите си хора.
* * *
- Кажете сега, какво ще правим с
Първа пролет! – тропна с юмрук по масата Борис. – Стига сте се лигавили с тия
вицове! Време е за сериозна организация!
Всички прихнахме в див смях,
когато чухме Борис да изговаря думата „организация“. Най-много от всичко ни
забавляваше факта, че той не можеше да се „организира“ достатъчно добре, че да
отиде където и да било на време, какво остава да „организира“ ежегодната ни
групова екскурзия за Първа пролет.
- Смейте се, ама после да не ми
се чудите що всичко се е провалило! – изкиска се Борис.
- Окей, окей, дай сега да видим,
тая година се пада в събота. Може да се стегнем и да заминем в петък, та да си
спретнем един дъъъъълъг уикенд сред природата. Навити? – намеси се Тер.
- Океееей! – креснахме всички в
един глас.
- Доволен? – обърна се Тер към
Борис.
- Т`ва ли ви е организацията? –
изсмя се той от своя страна. – После аз това-онова. Ами къде ще ходим? Кой
прави резервациите? Кой ще кара? Ще си взимаме ли половинките или ще се
отдаваме на случайни развратни удоволствия... – тук Борис вкара една от онези
негови усмивки, заради които често разглеждаше отблизо юмрука на Дрън-Дрън.
- Ааааа, предлагам да си вземем
другарчетата. И без това съм обещал на Елена да прекараме заедно тия дни, `щото
тя има отпуска тогава, - обади се Дрън-Дрън и изгледа злобно Борис.
- Окееееееей, решено. Нататък! –
постанови той като началник, който слуша докладите на подчинените си.
- Аз ще направя резервациите.
Хижата в Странджа как ви звучи? Оная, в която бяхме преди 4 години? – нямаше
как да не изявя доброволна готовност да се заема с тази работа, понеже друг
нямаше да го стори.
- Океееееееей! – викнаха всички.
- Решено значи! Анджи ще прави
резервациите, двамата с нея ще караме, Рицаря също ще вземе колата, той без нея
така или иначе от вкъщи не излиза, половинките са с нас, Борис ще носи
багажите, понеже е много отворен и „отговорен“... – засмя се Тер.
Борис се ухили и леко го бутна с
юмрук по рамото. Тер едва не се изсипа от стола. Естествено представата на Борис
за „леко“ малко се различаваше от тази на всички останали.
Борис бе едно от последните
попълнения в импровизирания ни „клуб“ на литературохолиците. След като бе живял
дълги години пътешествайки по света, когато се бе прибрал у дома, вече бе
загубил връзка с всичките си стари познати. Попаднахме на него случайно, когато
едва не ме отнесе в един бар, опитвайки се да избегне бой с някакъв келеш.
Истината е, че макар да изглежда
страховит и агресивен със своите 113 килограма тегло и 216 сантиметра ръст,
Борис е кротка душичка, която не обича неприятностите. Може да е малко шумен,
но е достатъчно интелигентен – осъзнава, че с един замах може да причини щети
като от сблъсък с малък джип.
Ето как се намерихме... След като
отстъпи няколко крачки назад, Борис изведнъж се бе сблъскал с неочаквано
препятствие – всичките 58 килограма, съставляващи моя милост. След като
изхвърчах напред, се запознах много добре с ръба на бара. Борис скочи, грабна
ме на ръце и ме сложи на едно канапе, разбутвайки досегашните му „обитатели“.
Докато ме оглеждаше за трайни щети и поражения, аз едвам сдържах смеха си.
Някъде около 497-ото „Извинявай“, успях да го убедя, че нищо ми няма.
Борис седна при нас, настоявайки
да ме черпи бира в знак на извинение. Оттогава не мисля, че е сядал на друга
маса.
Та... след като вече бяхме „организирали“
плана за Първа пролет, ние се завърнахме към съвсем обикновените си теми за
разговор – наличието на извънземни в съседни на нашата галактика, предстоящите
награди „Оскар“, екстремния живот на паяците, обитаващи спалнята на Рицаря и
т.н.
Борис обаче остана умислен. Забил
поглед в бутилката с бира, той упорито отказваше да се включи в някой от
странните разговори на масата. Това някак ме разтревожи, понеже по природа
Борис не умееше да бъде тих. Да не говорим пък да мълчи. При това, толкова дълго.
Станах и преместих стола си до него:
- Земя вика Борис, Борис
отговори, Борис? – прошушнах в ухото му. Той само се усмихна и ме погледна с
онази странна нежност, която той проявяваше единствено към мен и приятелката
си.
- Земя, тук Борис, в момента се
наблюдават смущения във връзката с главния мозък... – отвърна ми той.
- Какво ти има, дарлинг? Нали
знаеш, че като млъкнеш и започвам да се притеснявам – или нещо се е случило,
или кроиш някакъв пъклен план.
- Нищо особено. Просто
размишлявам. Трябва да взема много трудно решение, или по-точно, аз решението
съм го взел, но не знам как да кажа на Мария. Тоест, не че ще се ядоса, ами...
оф... не знам какво да мисля вече – изпръхтя той като уморено животно.
Хванах лицето му в ръце и му
лепнах огромна целувка по челото.
- Кажи ми сега какво те мъчи.
Може и да мога да помогна...
- Ми... Нещата стоят така: Знаеш,
че с Мария смятаме догодина да се оженим, нали?!
- Да... всички получихме
известието, че ще получим покана, - изкисках се аз. Мария собственоръчно бе разпратила
на всички бележки, написани с красивия й почерк, че през следващите няколко
месеца трябва да следим пощата си, защото ще получим покана за сватбата им.
- Тъй. Аз обаче, отпреди да се
познавам с нея, всяка седмица ходя да доброволствам в един център за сираци.
Сещаш се – играя с децата, чета им, занимавам ги – готино е, - съвсем тихо
прошушна Борис.
- Ъм... ноуп, това не го знаех...
– бях в шок. Борис, доброволец, деца...
- Както и да е. Вече знаеш. Та
там се сближих с едното хлапе – Димо, на 5. Понеже хората в центъра ми станаха
приятели, ми помогнаха да придвижа документите за осиновяване.
- Какво осиновяване? – опулих се
аз. – Ти ли? Ти искаш да осиновиш хлапето?
- Да. Не знам какво стана. Просто
се случи. Един ден четяхме приказки. Приказките свършиха, хлапетата искаха още,
започнах да им измислям разни, всичките изпозаспаха, само Димо остана. И така
цял следобяд. Тогава реших... и, както и да е, вчера излезе разрешението. До
месец ще мога да го взема. Само дето, това не съм го разказвал на Мария,
понеже, след толкова чакане, вече мислех, че няма да се случи – сам мъж, при
това живял в чужбина. Колкото и да печеля, мислех, че трудно ще ми дадат
позволение. И сега не знам как да й кажа. Сигурен съм, че няма да има нищо
против. Обаче няма да понеса онзи първи поглед на „ти в час ли си, Марийо? к`во
правиш с тва хахо?“.
Тук вече не издържах и се засмях
тихо.
- Глупости! Сигурна съм, че няма
да си помисли това.
- Всеки би си го помислил като
чуе тоя разказ.
- Аз не си го помислих! Дори
напротив. Струва ми се страхотно. Всичко – и работата ти в центъра, и
осиновяването...
- Мислиш ли?
- Естествено!
Борис се усмихна и ме прегърна
силно.
- Благодаря ти, Анджи!
- Няма за какво, дарлинг!
* * *
На следващия ден нямаше как да
изживея да съхранявам тази информация сам самичка. Трябваше да я споделя с
някого. Обадих се на Рицаря и Тер и ги събрах у дома за по кафе след работа.
- И кво? Прабългаринът – баща.
Ето ти нещо неочаквано, - изкикоти се Тер.
- Толкова сте чувствителни... –
нацупих се аз. – Някой от вас въобще подозирал ли е, че Борис се занимава с
деца? Най-малкото, че има желание да се занимава с деца? На мен ми изглежда на
практика невъзможно. Две напълно несъвместими неща са това, по дяволите.
- Разбирам какво искаш да кажеш,
- обади се Рицаря. – Може би си права. Обаче това, че не го познаваме в тази
светлина, нищо не означава. Дори напротив – говори лошо за нас. Толкова време
излизаме с този човек, а не знаем за тази толкова важна част от живота му.
- Нали... кара те да се
замислиш... какво знаем всъщност за него?! – добави Тер.
- Да... А аз винаги съм си
мислела, че сме големи приятели. Ама дали е така наистина? Каква приятелка съм,
ако не знам нещо толкова важно за приятелите си?! – изхленчих аз.
- Прекрасна, дарлинг, - каза
Рицаря, стисна нежно брадичката ми и ме целуна по челото. – Ама си права, де...
Какви приятели сме всъщност. И какви хора сме въобще. Толкова малко се
интересуваме от всичко извън собствената ни обвивка. Знаете ли... вчера, докато
с Диана се разхождахме, в един момент осъзнах, че за 2 месеца, откакто се
мотаем заедно, знам ужасно много за нея – неща, които не зная и за брат си
дори. А би трябвало брат ми да ми е най-близкият човек, или поне да ми е
достатъчно близък в качеството си на роднина. Уви... по-заинтересован съм се
оказал по отношение на жената, по която си падам, а не за най-близките си.
- Е, не се съди толкова строго.
Всеки би те разбрал – когато си падаш по някого в първия момент искаш да узнаеш
всичко – от любимия цвят, до цвета на чаршафите. Нормално е, - опитах се да го
успокоя аз.
- Да, вероятно е така, - неохотно
се съгласи Рицаря.
- Като стана дума за Диана...
какво се случва всъщност там? – позаинтересувах се аз.
- Да бе, верно, обичате ли се
вече? – подсмихна се Тер.
- Ужасни сте, - засмя се Рицаря.
– Целунах я. Вчера. Или, по-точно, тя ме целуна.
- Ауууууууу, и си траеш? –
нападнахме го вкупом двамата с Тер.
- Ми то няма кой знае какво за
разказване... – опита се да се измъкне Рицаря.
- Не на мене тия! Разказвай! –
изсъска Тер.
- Ами... Докато се разхождахме си
приказвахме за разни десерти и други глупости. В края на краищата така и не
отидохме да хапнем торти, понеже на нея й беше студено. Като я изпратих и
тръгнах към вкъщи, по пътя видях отворен магазина на „Чичо Печко“. Забрах парче
шоколадова торта и се върнах до тях да й я занеса. Не знам какво ме прихвана.
Просто изведнъж ми хрумна и докато обмисля идеята, вече вървях към тях с
тортата в ръце. Нямаше да се качвам, само исках да й я дам. Когато слезе пред
сградата, тя малко се смути. После обаче ме прегърна и от дума на дума...
Тук вече двамата с Тер седяхме
със зяпнали усти.
- Иииии, тя не повика полиция? –
опули се Тер.
- Ъъъъъ, не, що?!
- И не те подгони с бухалка? –
добави Тер.
- Пха, не, защо пък да ме гони с
бухалка? – все още недоумяваше Рицаря.
- Ами, не че нещо, ама това си е
малко... как да кажа, смущаващо, - деликатно се усмихна Тер.
- Аз пък мисля, че е много романтично,
- намесих се аз.
- Защото си болен мозък! – засмя
се Тер. – Значи се обичате вече, – с дяволита усмивка се обърна към Рицаря...
- Както и да е. Сега обмислям
изненада, за която ще ми трябва помощ. Но за това ще ви разправям по-нататък.
Което пък ми напомня, че трябва да тръгвам. Ще закъснея! – и той скочи, целуна
ме по челото, перна Тер по рамото и избяга преди да успеем да кажем каквото и
да било.
* * *
- Ти въобще можеш ли да повярваш,
че всичко това се случва? Борис, Рицаря... – опулих се аз.
- Сякаш не беше толкова учудена,
когато Дрън-Дрън и Ели се събраха...
- Хм... – единствено успях да
отвърна аз. Мда, странни неща се случваха в нашия свят. Но изненадите далеч не
свършваха дотук.
* * *
Изненадата, която Рицаря
обмисляше си беше малко екстремна. Въпросната Диана имаше слабост към морето.
Та ние двамата с Тер трябваше да им устроим пикник на някаква скала. Освен
това, трябваше да охраняваме мезетата и виното, докато те стигнат до мястото.
Ама така да ги охраняваме, че като наближат да не ни видят. А това включваше
криене, катерене, скачане и куп други атлетични умения, които не бяха съвсем в
кръвта на Тер.
Освен всичко друго, за да стигнат
до мястото за разходка, двамата трябваше да вземат назаем колата на Тер, тъй
като само тя притежаваше скъпоценните 4х4. Това ни оставяше без абсолютно
никакъв метод на придвижване – или трябваше да изчакаме излетът да свърши и той
да ни прибере, или да стигнем до главния път и да хванем стоп. Да де, или да
стигнем до най-близкото градче и да търсим автобус. Това обаче щеше да дойде в
повече на Тер. Решихме да чакаме Рицаря да ни прибере, като за целта си
направихме и ние излет. Скрити, на около 10 метра по-ниско в скалата, под малък
заслон, където трябваше да се крием, докато те се натискат.
Рано-рано, малко преди обяд,
Рицаря ни закара на място, за да разположим тентата, столовете и хладилните
чанти. Уговорката беше да изчакаме докато той ни презвъни, което означаваше, че
вече се разхождат и имаме 15 минути да се покрием. След това, когато ни
позвъни, че потеглят с колата, преди да се върне, трябваше да разглобим
тентата, да приберем всичко и да чакаме.
С Тер вложихме всичката
изобретателност и вдъхновение в това да измайсторим кътчето. Романтика лъхаше
отвсякъде. Дори хладилните чанти бяха опаковани в бяла и зелена панделка.
Когато Рицаря ни позвъни, оставаше само да наредим пондосите с мезетата и да се
покрием. Речено – сторено! Масата очакваше влюбените гълъбчета. Когато
преценихме, че им остават около 5 минути преди да изскочат иззад един хълм и да
ни видят, двамата с Тер се спуснахме по скалите.
В раницата си бях заделила храна,
вода и няколко кенчета бира – ей така за всеки случай. С триста зора успяхме да
се доберем до скалния заслон и само се молехме тя да не застане на ръба, тъй
като нямаше начин всичките метър-и-осемдесет да се поберат в скритата
част от заслона, просто физичните закони не го позволяват. Пък и... споменах ли
вече около 100 пъти, че атлетизмът и пластиката не са сред основните черти на
Тер?
Покрихме се и зачакахме. Едва
10-ина минути по-късно чухме чуруликоподобния глас на Диана да писка около
масата – мисията ни беше изпълнена.
- По мои изчисления, с бутилката
вино, мезетата, натискането и момента, в който й става хладно и си отиват,
имаме около 2 часа на разположение, - ухили се Тер. – Викам да почваме направо
с бирата?
Никога не съм можела да откажа на
Тер и неговите зелени очи. Захванахме ние наздравиците. Дойде обаче неизбежния
момент, в който двата часа бяха изтекли, а те все още бяха горе. И това нямаше
да ни пречи, ако Тер не беше изпитал неистовата нужда да превърне бирата в
естествен източник на вода и минерали за някой трън. И понеже бяхме изяли,
освен една торба сол заедно, също и всичко онова, което си върви с тая сол,
нямаше особен проблем Тер да се опълчи срещу морето, с гръб към мен, и да
освободи напрежението.
Беше достатъчно широко, за да се
изправи в цял ръст на ръба и да си свърши необходимото. Водата бе на няколко
метра надолу и се разбиваше в ръбатите краища на скалата със спокоен плясък.
Морето беше тихо, слънцето грееше, имаше още 3 кенчета бира и дори не ни
пукаше, че онези отгоре практикуват наученото по време на дългите тийнейджърски
години на гледане на порно. Всичко бе на наша страна в този прекрасен ден. Или
не?
Точно докато Тер прибираше
инструментите си на място, доволен че е освободил бирата от затвора й, се чу
такъв пронизителен вик, че птиците получиха микроинфаркт, а тревата се върна в
земята от страх. Тер се сепна и извърна глава, за да види как Диана стои на
ръба на скалата и издава пронизителни писъци, обръща се и побягва към
импровизираната тента, едва покривайки елегантната си фигура с покривката на
масата.
Всичко се случи за по-малко от
секунда. Тер, изгубвайки равновесие на ръба на скалата, се олюля и сякаш се
хвърли във водата още преди да успея да обработя какво се случва. Успях да видя
единствено как физиономията му се разкривява в едно провлачено „а-а-аА-А-АА-аа“,
което така и не успя да достигне звуков израз, заради далеч по-пронизителните крясъци
на подивялата Диана.
Аз скочих на крака, за да чуя как
Рицаря вика отгоре „Еееееей, какво се случва там долууууу“. Хвърлих дрехите си
и останах по бельо, по-бързо от когато и да било (да не повярва човек) и се
хвърлих след Тер. Студената вода ми подейства като хиляди игли, пронизващи
тялото ми. За миг си помислих: „Аз отивам да го спасявам, а сама ще умра“. Огледах
се под водата и видях къде се превива Тер. Заплувах към него и го хванах през
кръста.
В първия момент той се стресна,
но една стотна по-късно видя, че съм аз, и двамата заплувахме към повърхността.
През това време обаче, Рицаря също се бе хвърлил във водата, не съм сигурна
дали, за да ни спаси или убие, че сме му провалили романтичния следобед.
Да, ама за беда той се заби право
в нас, отнасяйки скулата на Тер и моето рамо. Слава Богу, във водата ударите са
доста по-леки и все още можех да се движа, спуснах се обратно и хванах Тер.
Стигнахме повърхността и сред стотици мехурчета пяна си поехме въздух. Диана
продължаваше да пищи от върха, ръкомахайки с едната ръка и придържайки
покривката с другата. Първата ми мисъл беше: „Това е моята покривка, мамка му!“.
Секунда по-късно на повърхността
изплува и Рицаря:
- Добре ли сте, идиоти такива?
- Да! – отвърна Тер.
- Ние ли сме идиотите? Защо я
пусна на ръба на скалата, кретен такъв? – засмях се аз.
До този момент вече ни беше
потресаващо смешно. Измъкнахме се на върха, където се обвихме с одеала. За
щастие този ден бе слънчев и не успяхме да се пневмонизираме.
Докато се катерехме, Диана се
беше облякла. Треперейки, Рицаря й обясни какво се случва и след кратко
вцепенение, тя се засмя. Всички си отдъхнахме. Дори тревата изникна обратно.
* * *
- Ама ти верно ли си мислеше, че
можеш да измъкнеш този глиган тук от водата? – захили се Рицаря, докато
четиримата пиехме бирата си вечерта, вече прибрали се в града.
- Не мислех! Просто инстинктивно
се хвърлих след него. Не знам, просто всичко се случи толкова бързо, - заоправдавах
се през смях аз.
- Аха, и... отдавна ли имаш
суицидни наклонности, захарче? – прегърна ме през рамото Тер и след това целуна
носа ми.
- Смейте се колкото си искате, -
ухилих се аз. – Но мисля, че в крайна сметка ТИ се опита да ни убиеш, - посочих
Рицаря. – А теб просто те обичам – ако ще мрем, ще мрем заедно, ако ще
оцеляваме – пак ще сме двамата, - обърнах се към Тер и на свой ред целунах носа
му.
- Оооо, това е толкова милооооо –
излигави се Рицаря.
- Добре, значи в такъв случай, да
пием за добрите приятели, екстремните преживявания и онова, което не бива да
пробвате у дома си, – вдигна чашата си Тер.
- Наздраве! – извикахме в един
глас четиримата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар